ВОЕННОПЛЕННИЧЕСКИЯТ ЛАГЕР КРАЙ ШУМЕН
1943–1944 г.
Станимир Станев, доц., полк. o.р.
Робърт Х. Джонсън, Форт Уърт,Тексас
На 24 юни 1944 г. заедно с около 150 тежки бомбардировача от 15-а американска въздушна армия към петролните рафинерии при гр. Плоещ от Италия излита и бомбардировач B-24 H-15-DT “Либърейтър”, сериен № 41-28846, с надпис в носовата част “Gidi Gidi Boom Boom”, с № 55 на опашката, принадлежащ на 717-а бомбардировъчна ескадрила от 449-а група, 47-о крило.
Тази мисия за екипажа трябва да е една от последните над Европа преди завръщането му в САЩ – дотогава той е летял над Германия, Франция, Северна Италия, Австрия, Унгария, Румъния и България.
Над Стара планина поради повреда в един от двигателите самолетът завива обратно и самостоятелно поема курс в югозападна посока, към базата си в Италия.
Около 10 часа сутринта в района на Самоков бомбардировачът е прехванат от 4 изтребителя “Ме-109”, водени от българския ас поручик Стоян Стоянов. Последователно атакуват той, подпоручик Михаил Узунов, подофицер Кирил Стоянов и излетелият от Карлово подпоручик Петър Киров Петров от 2/6 изтребителен орляк.
Въздушният бой над Самоков продължава няколко минути на височина около 5200 м. Oт попаденията в бомбардировача са ранени 4 души – пилотът, страничният и опашният стрелци и радистът. Подпалени са двата леви двигателя, започва да гори и крилото на самолета. Пилотът лейтенант Робърт Андерсън включва аварийния звънец и от височина около 4500 м всичките 10 членове на екипажа скачат с парашути. Приземяват се в района на гр. Самоков. Спасява се целият екипаж, а не както се твърди в някои спомени.
Почти веднага екипажът е пленен от патрул, изпратен от 7-и дивизионен артилерийски полк.
(При падането на самолета в местността “Рудежа” тялото му остава почти запазено. След около седмица е закарано до казарменото поле на 7-и артилерийски полк в Самоков. През май 1945 г. остатъците от бомбардировача са превозени в двора на полка. Оттам, по свидетелство на самоковеца Иван Шаклев – ветеран от Втората световна война, са откарани в леярния завод за цветни метали на гара Искър, където са претопени за чинии, вилици и лъжици за столовата на полка.)
Имената, военните звания и длъжности, служебните номера и възрастта на членовете на екипажа от сваления бомбардировач тук посочваме в два варианта – в българска транскрипция според разпитните протоколи и на английски:
1. Пилот на самолета – поручик Робърт Колби Андерсън, 24 год., сл. № 0461695; pilot, (first lieutenant ANDERSON, Robert Colby).
2. Втори пилот – подпоручик Доналд Уоринг Лобер, 23 г., сл. № 0759266; (co-pilot, second lieutenant LOBER, Donald Warring).
3. Навигатор – подпоручик Луис Уилям Ригс, 22 г., сл. № 0703797; (navigator, second lieutenant RIGGS, Louis).
4. Бомбардир – поручик Джон Францис Дивайн, 25 г., сл. № 0729424; (bombardier, first lieutenant DEVINE, John).
5. Борден механик и страничен стрелец – подофицер (технически сержант) Кенет Антони Леонарди, 26 г., сл. №14038874; (engineer and waist gunner, technical sergeant LEONARDI, Keneth Anthony).
6. Радист и страничен стрелец – подофицер (технически сержант) Джон Хауърд Уотсън, 20 г., сл. № 37460788; (radio-operator and waist gunner, technical sergeant WATSON, John).
7. Стрелец на носовата кула – подофицер (технически сержант) Джон) Мервин Джъстис, 24 г., сл. № 37002309; (nose turret gunner, technical sergeant JUSTICE, John).
8. Стрелец на горната кула – подофицер (щабен сержант) Роберт Хенри Джонсон, 19 г., сл. № 18098923; (top turret gunner, staff sergeant JOHNSON, Robert Henry (роден на 16.02.1925 г.)
9. Оръжейник и стрелец на долната кула – подофицер (щабен сержант) Ръсел Реймонд Байгни, 21 г., сл. № 18137582; (armament and ball turret gunner, staff sergeant BIAGGNE, Russel R).
10. Стрелец на опашната кула – подофицер (щабен сержант) Джозеф Реймонд Кейпиш, 27 г., сл. № 20238336; (tail gunner, staff sergeant KAPISH, Joseph R).
Тъй като пилотът и бордният механик са по-сериозно ранени, целият екипаж остава около две седмици в ареста и в лечебницата на полка, докато ранените се възстановят. Войникът от лечебницата на полка Иван Пенев Балабанов придружавал многократно до болницата в Самоков и военноинвалидния дом в Белчин пилота Андерсън, който бил със счупен крак и скъсано ахилесово сухожилие, и превързвал ранения борден механик. Вечер при пленниците понякога идват военнослужещи от гарнизона, носят им пресни череши и разговорят с тях. Интересен детайл е посещението на група военни художници от София, които правят скици от натура на Ръсел Байгни и Джо Кейпиш (той имал превръзка на главата и очите поради изгаряния).
На 8 юли 1944 г. членовете на екипажа са превозени с камион до софийския затвор, където са разпитвани от българските военни и от немски офицери. На 15 юли 1944 г. рано сутринта екипажът е откаран на гара София, откъдето започва двудневно пътуване с влак към Шумен.
***
По времето на Втората световна война, от 26 ноември 1943 г. до 25 септември 1944 г., на платото край гр. Шумен действа военнопленнически лагер за американски и английски самолетни екипажи, свалени над България, сред които попада и екипажът на самолета, за който става дума по-горе.
На 8 септември 1944 г. от него са освободени 327 души, повечето от които американци. (В списъците на военнопленническото депо фигурират общо 329 имена, но на 17 юли 1944 г. сърбинът Александър Тасич е изпратен на разпит в София и остава в Софийския казармен затвор, а Хенриксен остава на лечение в Шуменската военна болница, откъдето е изписан на 12.09.1944 г.)
У нас има подробни публикации, свързани с този лагер1, разкрити са и някои от причините за преобладаващите в чуждестранните публикации2 негативни оценки за третирането на съюзническите военнопленници в България.
Фактите сочат, че в лагера край Шумен към пленниците стриктно са били спазвани изискванията на Женевската конвенция, нещо повече – от страна на местните военни власти и населението на гр. Шумен към тях е било проявявано толерантно и хуманно отношение.
В документите лагерът се среща под названията “Военнопленнически лагер № 1” и “Военопленническо депо”. Той е бил разположен на платото, най-напред в помещението на войнишката почивна станция на 4-та дивизионна болница – Шумен ( ЦВА, ф. 23. оп. 1, а.е. 821, л. 574), намираща се на 7,5 км западно от Шумен край шосето за село Лозево, а след 13 юли 1944 г., поради препълване – в наскоро ремонтираното казармено помещение на 3-то огнестрелно отделение. За подготовката и оборудването на новото помещение отговаря поручик Георги Високов, който по-късно (от 6 септември) е назначен за комендант (последният) на лагера (ЦВА, ф. 23. оп. 1, а.е. 821, л. 546).
След препълването на почивната станция командването на гарнизона подготвя спешно друга сграда на “Илчов баир”, южно от Шумен. С телефонограма 980 от 12 юли 1944 г. се нарежда прехвърлянето на пленниците. Това става на 13 юли. Пленниците от станцията край Лозево под засилена охрана (към караула са изпратени още 8 войници от 5-и дивизионен артилерийски полк) извършват няколкочасов пеши марш по платото до новото помещение. За болните и “за разни потреби” са били отделени 5 каруци, а походната кухня е превозена с волове. Заради липсата на вода на новото място са били заделени 2 водоноски, като се е разчитало, че нуждите на военнопленниците ще бъдат 3–4 куб. метра на ден (ЦВА, ф. 23.оп. 1, а.е. 821). По-нататък липсата на достатъчно вода ще бъде основният проблем в лагера. Не трябва да се забравя обаче, че и гражданите на Шумен също са страдали от безводието.
Сградата била с размери около 25¯40 метра. Приблизителните размери на двете помещения са били 18¯24 м, между тях е имало коридор с врати от двата му края. В източното помещение на кревати са били настанени офицерите и някои подофицери, възстановяващи се след раняване, общо 120 души. В това помещение са се събирали всички военнопленници за запознаване с новините от фронтовете, и по други поводи. В западното помещение е имало 170 места за спане на подофицерите – нарове около стените за 94 души и сламеници в центъра на помещението за 87 души.
***
След пленяване членове на екипажите на свалените самолети са били изпращани в Софийския гарнизонен затвор, в Софийския затвор или в болници в зависимост от здравословното им състояние. Първоначалните разпити са били извършвани в подразделенията на Разузнавателния отдел на армията, във военнополицейската дружина и в затворa. В някои от тях са участвали и немски офицери, (ЦВА, ф. 23, оп. 1, а.е. 1015).
Военнопленниците, под охрана и с придружителни документи, са превозвани с влак до гр. Шумен (пътуването траело около две денонощия). До 23 юли 1944 г. извозването на военнопленниците от гара Шумен до Шуменското плато ставало с камиони. От 24 юли съгласно нареждане от Щаба на 3-а армия придвижването е ставало пеш, като за болните и ранените са осигурявани каруци.
Лагерът е бил подчинен на коменданта на шуменския гарнизон, който е назначавал през около 2 месеца комендант на лагера измежду младшите офицери в гарнизона, владеещи чужди езици.
Първият комендант на лагера е бил призованият на служба в армията юрист фелдфебел школник Георги Асенов Георгиев (1916–1986). Той е разрешавал на военнопленниците по тяхно желание да слизат в Шумен под охрана и да работят на граждани срещу заплащане, с което подпомагали не много богатия си порцион в лагера. Поради това, че е проявявал хуманно отношение към пленниците, след 9 септември 1944 г. на проведения процес не е осъден от Народния съд.
Първата група военнопленници е от 1 август 1943 г. (лейтенант Дарлингтън и още 9 души), която след престой във военната болница е преместена във временен военнопленнически лагер в Семинарията край София. На 25 ноември 1943 г. групата е изпратена за Шумен.
Още в София те са посетени от представители на Българския червен кръст. В Шуменския Държавен архив са запазени 2 документа – първият е писмо за лагера от върховното управление на Българския Червен кръст до местния клон. В изпълнение на това писмо на 18 декември 1943 г. председателят на Шуменския клон на БЧК и председателката на местния дамски комитет г-жа Бойчева посещават лагера, където намират “10 души военнопленници, всичките американци” и им подаряват цигари и сладкиши. Пленниците са поискали топло бельо и чорапи. За това е уведомено ръководството на БЧК в София (ДА – Шумен, фонд 23к, опис 1, лист 49).
От самото начало на съществуването на лагера той е обект на посещения от представители на Българския и Международния Червен кръст.
Медицинското осигуряване на военнопленниците е било съгласно нормативните документи в българската армия. Санитарният подофицер Атанас Канев е водел през месеците юли и август до военната болница в Шумен за преглед не само нуждаещите се, но и още 2-3 пленници, желаещи да се “поразтъпчат”.
Единствената открита засега снимка от лагера в Шумен (март, 1944 г.) В средата е тогавашният командир пор. Драгомир Евров, от лявата му страна е лейт. Едуард Тинкър, а вторият от дясната му страна е лейт. Дж.Т.Дарлингтон. Останалите не са идентифицирани
Най-дълго време – 288 дни, от началото до края, в лагера на Шуменското плато са прекарали лейтенант Ж. Т. Дарлингтон и останалите 9 души, пленени на 1 август 1943 г. На 20 декември 1943 г. край София е свален и пленен пилотът на изтребител “Лайтнинг” от 82-ра изтребителна група, 97 ескадрила, лейтенант Едуард Тинкър.
По време на съществуването на лагера има и еден опит за бягство. На 3 юни 1944 г. четирима от военнопленниците след вечеря преминават под бодливата тел, но са забелязани от часовия и са заловени след кратко време в оврага западно от лагера. Отношението към заловените е толерантно и опитът за бягство остава без последствия за тях.
На 8 септември 1944 г. всички военнопленници от Шумен са освободени и са откарани със специален влак през Карнобат, Стара Загора, Хасково, Свиленград и Одрин до Истанбул. С влак военнопленниците са превозени от Истанбул до сирийската граница, откъдето с английски камиони са закарани до столицата на Сирия. Оттам с американски самолети са транспортирани до Кайро в Египет. Останалите ранени военнопленници в Истанбул вероятно са били прехвърлени със самолети до американски бази в Италия.
През август 1945 г. подофицерите от всички американски екипажи, освободени от плен в Европа, в това число и екипажът на бомбардировачът “B-24 H-15-DT “Либърейтър”, пленен на 24 май 1944 г., са демобилизирани.
СПИСЪК НА ВОЕННОПЛЕННИЦИТЕ ОТ ЛАГЕРА КРАЙ ШУМЕН (1943-1944)
ЛИТЕРАТУРА
1Янев, К. и Е. Янев. Тихи делници на “Илчов баир”. – Криле, 1983, бр.12.; Руменин, Р. Летящи крепости над България. С., 1990.; Димитров, Иван, По волята на победителите (съглашението за примирие и лагери в България). С., 1996. Вележка № 2 Bateson, R. Bulgaria at war ( Part 2), AIR PICTORIAL, May 1972, p.178; Dugan, J. Stewart C., PLOESTI, Bantam books, NY, 1962; Muirhead John, Those who fall, Random House, New York, 1986. Виж по темата в частност и като цяло и: Евров, Д. Спомени. Жажда. Сливен, 2002.; Високов, Г. Спомени за пленените англо-американски летци. – Един завет, 1998, бр. 2, с. 42.; Миланов, Й. Авиацията и въздухоплаването на България през войните 1912/1945 (част втора),С., 1997.; Стоянов, С. Ние бранихме тебе, София.С.,1993.; Розев, Т. Спомени на летеца. С., 1953.; Открити са имената на американците от свалената “летяща крепост”. – Българска армия, 18 и 19.05.1992. В статията са използвани освен данни от цитираните по-горе в бележките спомени и спомени на Страхил Василев, завеждащ сектор “Нова история” в Регионалния Исторически музей, Шумен; бившите военнопленници Джулиан Дарлингтон, Едуард Тинкър и Робърт Джонсън; Атанас Канев от Варна; Денчо Денчев и Иван Шаклев от Самоков.
1943–1944 г.
Станимир Станев, доц., полк. o.р.
Робърт Х. Джонсън, Форт Уърт,Тексас
На 24 юни 1944 г. заедно с около 150 тежки бомбардировача от 15-а американска въздушна армия към петролните рафинерии при гр. Плоещ от Италия излита и бомбардировач B-24 H-15-DT “Либърейтър”, сериен № 41-28846, с надпис в носовата част “Gidi Gidi Boom Boom”, с № 55 на опашката, принадлежащ на 717-а бомбардировъчна ескадрила от 449-а група, 47-о крило.
Тази мисия за екипажа трябва да е една от последните над Европа преди завръщането му в САЩ – дотогава той е летял над Германия, Франция, Северна Италия, Австрия, Унгария, Румъния и България.
Над Стара планина поради повреда в един от двигателите самолетът завива обратно и самостоятелно поема курс в югозападна посока, към базата си в Италия.
Около 10 часа сутринта в района на Самоков бомбардировачът е прехванат от 4 изтребителя “Ме-109”, водени от българския ас поручик Стоян Стоянов. Последователно атакуват той, подпоручик Михаил Узунов, подофицер Кирил Стоянов и излетелият от Карлово подпоручик Петър Киров Петров от 2/6 изтребителен орляк.
Въздушният бой над Самоков продължава няколко минути на височина около 5200 м. Oт попаденията в бомбардировача са ранени 4 души – пилотът, страничният и опашният стрелци и радистът. Подпалени са двата леви двигателя, започва да гори и крилото на самолета. Пилотът лейтенант Робърт Андерсън включва аварийния звънец и от височина около 4500 м всичките 10 членове на екипажа скачат с парашути. Приземяват се в района на гр. Самоков. Спасява се целият екипаж, а не както се твърди в някои спомени.
Почти веднага екипажът е пленен от патрул, изпратен от 7-и дивизионен артилерийски полк.
(При падането на самолета в местността “Рудежа” тялото му остава почти запазено. След около седмица е закарано до казарменото поле на 7-и артилерийски полк в Самоков. През май 1945 г. остатъците от бомбардировача са превозени в двора на полка. Оттам, по свидетелство на самоковеца Иван Шаклев – ветеран от Втората световна война, са откарани в леярния завод за цветни метали на гара Искър, където са претопени за чинии, вилици и лъжици за столовата на полка.)
Имената, военните звания и длъжности, служебните номера и възрастта на членовете на екипажа от сваления бомбардировач тук посочваме в два варианта – в българска транскрипция според разпитните протоколи и на английски:
1. Пилот на самолета – поручик Робърт Колби Андерсън, 24 год., сл. № 0461695; pilot, (first lieutenant ANDERSON, Robert Colby).
2. Втори пилот – подпоручик Доналд Уоринг Лобер, 23 г., сл. № 0759266; (co-pilot, second lieutenant LOBER, Donald Warring).
3. Навигатор – подпоручик Луис Уилям Ригс, 22 г., сл. № 0703797; (navigator, second lieutenant RIGGS, Louis).
4. Бомбардир – поручик Джон Францис Дивайн, 25 г., сл. № 0729424; (bombardier, first lieutenant DEVINE, John).
5. Борден механик и страничен стрелец – подофицер (технически сержант) Кенет Антони Леонарди, 26 г., сл. №14038874; (engineer and waist gunner, technical sergeant LEONARDI, Keneth Anthony).
6. Радист и страничен стрелец – подофицер (технически сержант) Джон Хауърд Уотсън, 20 г., сл. № 37460788; (radio-operator and waist gunner, technical sergeant WATSON, John).
7. Стрелец на носовата кула – подофицер (технически сержант) Джон) Мервин Джъстис, 24 г., сл. № 37002309; (nose turret gunner, technical sergeant JUSTICE, John).
8. Стрелец на горната кула – подофицер (щабен сержант) Роберт Хенри Джонсон, 19 г., сл. № 18098923; (top turret gunner, staff sergeant JOHNSON, Robert Henry (роден на 16.02.1925 г.)
9. Оръжейник и стрелец на долната кула – подофицер (щабен сержант) Ръсел Реймонд Байгни, 21 г., сл. № 18137582; (armament and ball turret gunner, staff sergeant BIAGGNE, Russel R).
10. Стрелец на опашната кула – подофицер (щабен сержант) Джозеф Реймонд Кейпиш, 27 г., сл. № 20238336; (tail gunner, staff sergeant KAPISH, Joseph R).
Тъй като пилотът и бордният механик са по-сериозно ранени, целият екипаж остава около две седмици в ареста и в лечебницата на полка, докато ранените се възстановят. Войникът от лечебницата на полка Иван Пенев Балабанов придружавал многократно до болницата в Самоков и военноинвалидния дом в Белчин пилота Андерсън, който бил със счупен крак и скъсано ахилесово сухожилие, и превързвал ранения борден механик. Вечер при пленниците понякога идват военнослужещи от гарнизона, носят им пресни череши и разговорят с тях. Интересен детайл е посещението на група военни художници от София, които правят скици от натура на Ръсел Байгни и Джо Кейпиш (той имал превръзка на главата и очите поради изгаряния).
На 8 юли 1944 г. членовете на екипажа са превозени с камион до софийския затвор, където са разпитвани от българските военни и от немски офицери. На 15 юли 1944 г. рано сутринта екипажът е откаран на гара София, откъдето започва двудневно пътуване с влак към Шумен.
***
По времето на Втората световна война, от 26 ноември 1943 г. до 25 септември 1944 г., на платото край гр. Шумен действа военнопленнически лагер за американски и английски самолетни екипажи, свалени над България, сред които попада и екипажът на самолета, за който става дума по-горе.
На 8 септември 1944 г. от него са освободени 327 души, повечето от които американци. (В списъците на военнопленническото депо фигурират общо 329 имена, но на 17 юли 1944 г. сърбинът Александър Тасич е изпратен на разпит в София и остава в Софийския казармен затвор, а Хенриксен остава на лечение в Шуменската военна болница, откъдето е изписан на 12.09.1944 г.)
У нас има подробни публикации, свързани с този лагер1, разкрити са и някои от причините за преобладаващите в чуждестранните публикации2 негативни оценки за третирането на съюзническите военнопленници в България.
Фактите сочат, че в лагера край Шумен към пленниците стриктно са били спазвани изискванията на Женевската конвенция, нещо повече – от страна на местните военни власти и населението на гр. Шумен към тях е било проявявано толерантно и хуманно отношение.
В документите лагерът се среща под названията “Военнопленнически лагер № 1” и “Военопленническо депо”. Той е бил разположен на платото, най-напред в помещението на войнишката почивна станция на 4-та дивизионна болница – Шумен ( ЦВА, ф. 23. оп. 1, а.е. 821, л. 574), намираща се на 7,5 км западно от Шумен край шосето за село Лозево, а след 13 юли 1944 г., поради препълване – в наскоро ремонтираното казармено помещение на 3-то огнестрелно отделение. За подготовката и оборудването на новото помещение отговаря поручик Георги Високов, който по-късно (от 6 септември) е назначен за комендант (последният) на лагера (ЦВА, ф. 23. оп. 1, а.е. 821, л. 546).
След препълването на почивната станция командването на гарнизона подготвя спешно друга сграда на “Илчов баир”, южно от Шумен. С телефонограма 980 от 12 юли 1944 г. се нарежда прехвърлянето на пленниците. Това става на 13 юли. Пленниците от станцията край Лозево под засилена охрана (към караула са изпратени още 8 войници от 5-и дивизионен артилерийски полк) извършват няколкочасов пеши марш по платото до новото помещение. За болните и “за разни потреби” са били отделени 5 каруци, а походната кухня е превозена с волове. Заради липсата на вода на новото място са били заделени 2 водоноски, като се е разчитало, че нуждите на военнопленниците ще бъдат 3–4 куб. метра на ден (ЦВА, ф. 23.оп. 1, а.е. 821). По-нататък липсата на достатъчно вода ще бъде основният проблем в лагера. Не трябва да се забравя обаче, че и гражданите на Шумен също са страдали от безводието.
Сградата била с размери около 25¯40 метра. Приблизителните размери на двете помещения са били 18¯24 м, между тях е имало коридор с врати от двата му края. В източното помещение на кревати са били настанени офицерите и някои подофицери, възстановяващи се след раняване, общо 120 души. В това помещение са се събирали всички военнопленници за запознаване с новините от фронтовете, и по други поводи. В западното помещение е имало 170 места за спане на подофицерите – нарове около стените за 94 души и сламеници в центъра на помещението за 87 души.
***
След пленяване членове на екипажите на свалените самолети са били изпращани в Софийския гарнизонен затвор, в Софийския затвор или в болници в зависимост от здравословното им състояние. Първоначалните разпити са били извършвани в подразделенията на Разузнавателния отдел на армията, във военнополицейската дружина и в затворa. В някои от тях са участвали и немски офицери, (ЦВА, ф. 23, оп. 1, а.е. 1015).
Военнопленниците, под охрана и с придружителни документи, са превозвани с влак до гр. Шумен (пътуването траело около две денонощия). До 23 юли 1944 г. извозването на военнопленниците от гара Шумен до Шуменското плато ставало с камиони. От 24 юли съгласно нареждане от Щаба на 3-а армия придвижването е ставало пеш, като за болните и ранените са осигурявани каруци.
Лагерът е бил подчинен на коменданта на шуменския гарнизон, който е назначавал през около 2 месеца комендант на лагера измежду младшите офицери в гарнизона, владеещи чужди езици.
Първият комендант на лагера е бил призованият на служба в армията юрист фелдфебел школник Георги Асенов Георгиев (1916–1986). Той е разрешавал на военнопленниците по тяхно желание да слизат в Шумен под охрана и да работят на граждани срещу заплащане, с което подпомагали не много богатия си порцион в лагера. Поради това, че е проявявал хуманно отношение към пленниците, след 9 септември 1944 г. на проведения процес не е осъден от Народния съд.
Първата група военнопленници е от 1 август 1943 г. (лейтенант Дарлингтън и още 9 души), която след престой във военната болница е преместена във временен военнопленнически лагер в Семинарията край София. На 25 ноември 1943 г. групата е изпратена за Шумен.
Още в София те са посетени от представители на Българския червен кръст. В Шуменския Държавен архив са запазени 2 документа – първият е писмо за лагера от върховното управление на Българския Червен кръст до местния клон. В изпълнение на това писмо на 18 декември 1943 г. председателят на Шуменския клон на БЧК и председателката на местния дамски комитет г-жа Бойчева посещават лагера, където намират “10 души военнопленници, всичките американци” и им подаряват цигари и сладкиши. Пленниците са поискали топло бельо и чорапи. За това е уведомено ръководството на БЧК в София (ДА – Шумен, фонд 23к, опис 1, лист 49).
От самото начало на съществуването на лагера той е обект на посещения от представители на Българския и Международния Червен кръст.
Медицинското осигуряване на военнопленниците е било съгласно нормативните документи в българската армия. Санитарният подофицер Атанас Канев е водел през месеците юли и август до военната болница в Шумен за преглед не само нуждаещите се, но и още 2-3 пленници, желаещи да се “поразтъпчат”.
Единствената открита засега снимка от лагера в Шумен (март, 1944 г.) В средата е тогавашният командир пор. Драгомир Евров, от лявата му страна е лейт. Едуард Тинкър, а вторият от дясната му страна е лейт. Дж.Т.Дарлингтон. Останалите не са идентифицирани
Най-дълго време – 288 дни, от началото до края, в лагера на Шуменското плато са прекарали лейтенант Ж. Т. Дарлингтон и останалите 9 души, пленени на 1 август 1943 г. На 20 декември 1943 г. край София е свален и пленен пилотът на изтребител “Лайтнинг” от 82-ра изтребителна група, 97 ескадрила, лейтенант Едуард Тинкър.
По време на съществуването на лагера има и еден опит за бягство. На 3 юни 1944 г. четирима от военнопленниците след вечеря преминават под бодливата тел, но са забелязани от часовия и са заловени след кратко време в оврага западно от лагера. Отношението към заловените е толерантно и опитът за бягство остава без последствия за тях.
На 8 септември 1944 г. всички военнопленници от Шумен са освободени и са откарани със специален влак през Карнобат, Стара Загора, Хасково, Свиленград и Одрин до Истанбул. С влак военнопленниците са превозени от Истанбул до сирийската граница, откъдето с английски камиони са закарани до столицата на Сирия. Оттам с американски самолети са транспортирани до Кайро в Египет. Останалите ранени военнопленници в Истанбул вероятно са били прехвърлени със самолети до американски бази в Италия.
През август 1945 г. подофицерите от всички американски екипажи, освободени от плен в Европа, в това число и екипажът на бомбардировачът “B-24 H-15-DT “Либърейтър”, пленен на 24 май 1944 г., са демобилизирани.
СПИСЪК НА ВОЕННОПЛЕННИЦИТЕ ОТ ЛАГЕРА КРАЙ ШУМЕН (1943-1944)
ЛИТЕРАТУРА
1Янев, К. и Е. Янев. Тихи делници на “Илчов баир”. – Криле, 1983, бр.12.; Руменин, Р. Летящи крепости над България. С., 1990.; Димитров, Иван, По волята на победителите (съглашението за примирие и лагери в България). С., 1996. Вележка № 2 Bateson, R. Bulgaria at war ( Part 2), AIR PICTORIAL, May 1972, p.178; Dugan, J. Stewart C., PLOESTI, Bantam books, NY, 1962; Muirhead John, Those who fall, Random House, New York, 1986. Виж по темата в частност и като цяло и: Евров, Д. Спомени. Жажда. Сливен, 2002.; Високов, Г. Спомени за пленените англо-американски летци. – Един завет, 1998, бр. 2, с. 42.; Миланов, Й. Авиацията и въздухоплаването на България през войните 1912/1945 (част втора),С., 1997.; Стоянов, С. Ние бранихме тебе, София.С.,1993.; Розев, Т. Спомени на летеца. С., 1953.; Открити са имената на американците от свалената “летяща крепост”. – Българска армия, 18 и 19.05.1992. В статията са използвани освен данни от цитираните по-горе в бележките спомени и спомени на Страхил Василев, завеждащ сектор “Нова история” в Регионалния Исторически музей, Шумен; бившите военнопленници Джулиан Дарлингтон, Едуард Тинкър и Робърт Джонсън; Атанас Канев от Варна; Денчо Денчев и Иван Шаклев от Самоков.
Коментари